В края на миналия век братята Шкортел забелязват тук останките на внушителна крепостна стена дълга “сто разкрача” изградена от лоен камък,споен с бял хоросан,с примеси в него счупени керемиди. Стената преграждала шийката на полуострова- в най-тясната си част тя била широка 3 метра и имала 2 кули. В оградената част на полуострова братя Шкортел забелязали ясно очертанията на триапсидна църква. Пред крепостната стена имало издълбан дълбок ров. Тези останки съществуват и до днес. Името Урдовиза спада към древно тракийските имена, отнасящи се към най-старите топонимически пласт на тракийските земи – средата на 2 век пр. н. е. се предполага,че Урдовиза е старо тракийско селище. Чрез изобилните находки на антични каменни котви и керемида от 12 – 13 век пр. н. е. , открити са 2 залива около полуострова. Разкопки на сушата не са извършвани до сега. Изненадващо е,че в античната писмена традиция името Урдовиза не се среща нито веднъж. Каква е съдбата на крепостта без архилогически разкопки не може да се каже. Не известно кога първоначално е била издигната крепостната стена,но в южния й край е намерена амородна дръжка от 11-12 век в хоросана на зида. Следователно тази част от средата е изградена не по рано от 12 век. Името Урдовиза във формата Оркуза за първи път в средновековието се появява в книгата “Географията” на Идриси (средата на 12 век). Уродовиза се среща във всички без изключение италиански и морски карти,от 14-15 век,като се разполага между Созопол и Ахтопол,а името й е предадено в многобройни форми – Уердиза,Вердиз и т.н. Тези данни които регистрират съществуването на една значителна поне по площ крепост от 12-15 век са крайно недостатъчни,за да се проследи в подробности политическата история на Урдовиза през средните векове. Споменаването на крепостта в средновековните морски карти през 13 – 17 век е свидетелство,че в рамките на експортните възможности на своя хинтернал Урдовиза е вземала известно участие в международната морска търговия,впрочем в логоса на Алексий Макремборит,в които се описва между другото и генуезката атака срещу Созопол през 1352 година се споменава че след завземането на Созопол генуезките се насочили към близо разположената крепост Авордиза – това несъмнено е Урдовиза. Жителите й обаче срещу 10 000 златни номизми откупили града от разграбване. Сумата ако е вярна не е малка за епохата и е едно свидетелство за богатството на населението,постигнато вероятно от морска търговия. В един документ от 1453 година,публикуван наскоро от видния италиански историк Агостино Пертуси,крепостта Вордовска е спомената заедно с другите южно-черноморски крепости които турците превземат през пролетта на 1353 година. Една хубава странджанска легенда свидетелства за превземането на крепостта от турците през 1411 година,когото те са завладели и другите крепости.

След освобождението си от османска власт България води пет войни. Три от тях губи. Печалното наследство от войните, освен загубите на територии, хора и репарациите, са именно бежанските вълни. Стотици хиляди българи са принудени да напуснат родните места, за да търсят спасение. Цифрата на бежанците до 1912г. е 251 310 души.
След Първата световна война тази цифра се увеличава. В Ньойския договор е отбелязано, че в граничните зони в район от 50 км. в дълбочина не могат да бъдат настанявани бежанци. Василиковският регион не е включен в тази зона. Именно там се заселват бежански семейства, като броят им дори надвишава местното население. Повечето считат пребиваването си за временно,но на 18 октомври 1925г. България подписва така наречения Ангорски договор, с който отрязва пътят им назад. Бежанците са принудени да останат тук и да се пригодят към новата ситуация.
В докладите на Главната дирекция по настаняване на бежанци се отбелязва , че Бургаска област е втора в страната по приток на бежанци.
През 1931г. в отчетите на общинския съвет – Царево се съобщава за движение на населението от с. Урузово(дн. Фазаново) към сегашно Китен. Това са преселници от Източна Тракия от селата Петра, Яна, Маджура и Бунархисар. Първоначално това са били 14 семейства. Първите заселници са били Стоян Диханов, Иван Вълков, Атанас и Сава Георгиеви, Христо Будинков, Атанс Даскалов, Вълчо Балабанов, Митьо Тодоров, Петко Токмаков, Георги Ликов, Киреза Янакиев, Михал Лалов. През 1933г. общинския съвет констатира, че повечето жители на с. Урузово са се преселили в Урдовиза. През 1934г. Христо Будинов е назначен за кметски наместник.

С писмо на МВР № 3765 от 15 юни 1932г. от “населено място” Урдовиза става село. През същата година се построява училище в пръв учител Димитър Запрянов. Местното читалище е основано през 1947г. и получава името “Свобода”.

Сегашното си име Китен, селото получава през 1937г. със заповед № 1689, обнародвана на 27.09.1937г.
От архивните справки личи, че през 1937г. в Китен има 47 домакинства и 181 жители. Само след 2 години семействата нарастват на 57.
Основен поминък е въглищарството. От скалите на “Атлиман” за периода 1940 – 1941г. са изнесени 1 741 093 кг.